Critical Evidence Library

В продължение на почти целия XX век милиарди хора по света ежедневно вдишват микроскопични частици олово, изхвърляни от автомобилите. Децата ги поглъщат с праха по улиците, играят върху почви, замърсени с невидими метални частици, и растат в домове, в които остатъците от това замърсяване постепенно се натрупват. Оловото се отлага в почвата, прониква в градската среда и се натрупва в човешкия организъм, където може да остане десетилетия [1].

Най-тревожното в тази история е, че това не е неочаквана катастрофа или случайна грешка. Още в началото на XX век токсичността на оловото е добре известна. В продължение на хилядолетия хората са наблюдавали неговите вредни ефекти – от римските миньори и занаятчии до работниците в индустриалната епоха. Лекарите знаят, че експозицията на олово може да причини неврологични нарушения, психични промени, коремни колики, анемия и дори смърт [2].

Въпреки това, през 20-те години на миналия век се взема решение, което ще промени химията на атмосферата на цялата планета. За да бъде решен един сериозен инженерeн проблем при бензиновите двигатели – явлението, известно като детонация или „чукане“ на двигателя – към горивото започва да се добавя тетраетилово олово (tetraethyl lead, TEL) [3].

Това решение се оказва изключително ефективно. Двигателите работят по-гладко, автомобилната индустрия процъфтява, а милиони хора получават достъп до все по-мощни и надеждни превозни средства. Но цената на този технологичен успех остава до голяма степен невидима. За разлика от острите индустриални отравяния, които могат да бъдат разпознати сравнително лесно, експозицията на ниски дози олово протича тихо – особено при децата, чийто мозък все още се развива [4].

Днес знаем, че не съществува безопасно ниво на експозиция на олово при деца [5]. Знаем също, че дори ниски концентрации могат да бъдат свързани с намаляване на интелектуалния потенциал, нарушения в вниманието, промени в поведението и трайни невробиологични последици [6].

Историята на оловния бензин е много повече от разказ за една химическа добавка към горивото. Тя е история за сблъсъка между инженерния прогрес и общественото здраве; за това как икономическите интереси могат да надделеят над ранните предупреждения; за ролята на независимите учени, които поставят неудобни въпроси; и за трудността да разпознаем опасностите, когато вредата е бавна, разпръсната и невидима.

Това е и история за един от най-мащабните неволни токсикологични експерименти в човешката история – експеримент, в който участниците никога не са дали своето съгласие.

II. Проблемът, който трябва да бъде решен: защо двигателите започват да „чукат“?

За да разберем защо тетраетиловото олово изобщо се появява в бензина, трябва първо да се върнем към началото на автомобилната ера.

В началото на XX век двигателят с вътрешно горене вече се утвърждава като технологията, която ще промени света. Автомобилите постепенно стават по-достъпни, а производителите се стремят към все по-мощни, по-ефективни и по-надеждни двигатели. Именно тогава инженерите се сблъскват с един сериозен проблем – явлението, известно като детонация или „чукане“ на двигателя (engine knocking) [7].

При нормална работа на бензиновия двигател въздушно-горивната смес се компресира в цилиндъра и се възпламенява от електрическата искра на запалителната свещ. Горенето протича под формата на организиран фронт на пламъка, който постепенно преминава през цялата смес. Налягането се повишава контролирано и избутва буталото надолу, превръщайки химическата енергия на горивото в механична работа [8].

Понякога обаче част от сместа, разположена по-далеч от фронта на пламъка, се самозапалва преждевременно под въздействието на високата температура и налягане в цилиндъра. Вместо плавно изгаряне възникват множество ударни вълни, които се сблъскват помежду си и със стените на цилиндъра. Именно тези високочестотни вибрации се възприемат като характерното метално „чукане“ [9].

Детонацията не е просто неприятен шум. Тя води до значително механично натоварване на двигателя и може да причини:

• увреждане на буталата;
• прегаряне на клапаните;
• ускорено износване на цилиндрите;
• загуба на мощност;
• намалена горивна ефективност;
• в тежки случаи – катастрофален отказ на двигателя.

Проблемът става особено сериозен, когато производителите започват да увеличават степента на сгъстяване. По-високата компресия подобрява термодинамичната ефективност и позволява извличането на повече енергия от същото количество гориво [10]. Но същевременно тя значително увеличава риска от детонация.

Инженерите осъзнават, че ако успеят да предотвратят преждевременното самозапалване на горивната смес, ще могат да конструират по-мощни и по-ефективни двигатели. Започва истинско търсене на така наречените антидетонационни добавки.

Изследвани са десетки вещества. Сред тях са етанол, етери и различни органични съединения. Някои от тях показват обещаващи резултати. Особено интересен е етиловият алкохол, който ефективно потиска детонацията и може да бъде произвеждан от възобновяеми суровини [11].

Но през 1921 г. един млад инженер от General Motors прави откритие, което ще промени хода на историята.

Името му е Томас Миджли-младши.

Той установява, че дори малки количества тетраетилово олово (tetraethyl lead, TEL) могат почти напълно да елиминират детонацията. Добавката е изключително ефективна, евтина в употреба и лесна за интегриране в съществуващата инфраструктура.

Това, което изглежда като гениално инженерно решение на един технически проблем, скоро ще се превърне в едно от най-мащабните токсикологични въздействия върху човешката популация в историята.

Както казва историкът на околната среда Дж. Р. Макнийл:

„Томас Миджли е имал по-голямо въздействие върху атмосферата на Земята от всеки друг организъм в историята – и това въздействие е било предимно негативно.“ [12]

III. Томас Миджли-младши и раждането на тетраетиловото олово

През 1921 г. в лабораториите на General Motors младият инженер Томас Миджли-младши работи под ръководството на Чарлз Кетъринг – един от най-влиятелните автомобилни инженери на своето време. Основната им задача е ясна: да намерят ефективно средство срещу детонацията в бензиновите двигатели [13].

Проблемът е толкова сериозен, че застрашава бъдещото развитие на автомобилната индустрия. По-високата степен на сгъстяване би направила двигателите по-мощни и по-икономични, но рискът от самозапалване на горивната смес ограничава тези възможности.

Екипът започва систематично да тества различни вещества. Според историческите данни са изследвани стотици съединения – от йод и анилин до алкохоли и различни органични добавки [14].

На 9 декември 1921 г. Миджли установява, че изключително малки количества тетраетилово олово (tetraethyl lead, TEL) имат мощен антидетонационен ефект [15].

Химичната формула на съединението е:

Pb(C₂H₅)₄

Тетраетиловото олово представлява органометално съединение, при което оловният атом е свързан с четири етилови групи.

Резултатите са впечатляващи. Двигателите работят по-тихо и позволяват използването на по-висока компресия. От инженерна гледна точка това изглежда като истински пробив.

Но още тогава съществува един неудобен факт.

Оловото не е непознато вещество.

Още древните гърци и римляни описват симптоми, които днес бихме разпознали като хронично оловно отравяне. През XIX и началото на XX век индустриалната медицина вече документира многобройни случаи на неврологични увреждания сред работници, изложени на олово [16].

С други думи:

токсичността на оловото не е откритие, направено десетилетия по-късно.

Тя е известна още преди първата капка тетраетилово олово да бъде добавена към бензина.

Въпреки това General Motors вижда огромния потенциал на новата добавка. За разлика от етанола, който също потиска детонацията, TEL е необходим в много по-малки количества и може да бъде патентован. Това създава възможност за значителни финансови печалби [17].

През 1923 г. General Motors създава съвместно предприятие със Standard Oil of New Jersey, а малко по-късно към него се присъединява и DuPont. Така се ражда Ethyl Corporation – компанията, която ще превърне оловния бензин в глобален стандарт [18].

Любопитен и показателен детайл е изборът на търговското име.

Вместо да рекламират продукта като „оловен бензин“, компаниите използват названието:

Ethyl.

Думата „lead“ почти изчезва от публичната комуникация.

Официалното обяснение е, че името е по-кратко и удобно за маркетинг.

Критиците обаче виждат в това първия опит да се дистанцира продуктът от добре известната токсичност на оловото.

Независимо от мотивите, съдбата на милиарди хора вече започва да се преплита с това малко органометално съединение.

Само няколко години по-късно ще стане ясно, че предупрежденията на лекарите не са били преувеличени.

Те са били твърде сдържани.

IV. Първите предупреждения: когато работниците започват да полудяват

След откриването на антидетонационните свойства на тетраетиловото олово General Motors и Standard Oil започват бързо да изграждат производствени мощности. Търсенето на новата добавка расте, а автомобилната индустрия вижда в нея ключ към по-мощни и по-ефективни двигатели.

Но още преди оловният бензин да достигне масовия потребител започват да се появяват тревожни сигнали.

Проблемът не възниква по улиците на големите градове или в автомобилните сервизи. Той се появява там, където концентрациите на тетраетилово олово са най-високи – в производствените предприятия.

През 1924 г. работници в заводите за производство на тетраетилово олово започват да проявяват тежки неврологични симптоми [19].

Сред наблюдаваните прояви са:

• безсъние;
• тревожност;
• дезориентация;
• халюцинации;
• психотични епизоди;
• гърчове;
• тежки поведенчески нарушения.

Някои работници съобщават, че виждат несъществуващи предмети и животни. Други развиват параноя и силна възбуда. Състоянието на част от тях се влошава толкова бързо, че се налага спешна хоспитализация.

Най-известният случай е свързан със завода на Standard Oil в Bayway, щата Ню Джърси.

Там ситуацията става толкова необичайна, че съоръжението получава зловещ прякор:

The House of Butterflies
(„Къщата на пеперудите“)

Причината е, че много от засегнатите работници започват да халюцинират. Те разказват, че виждат пеперуди, насекоми и други въображаеми обекти, които се движат около тях [20].

През същата година няколко работници умират вследствие на тежко остро отравяне.

Само в завода в Bayway най-малко петима души загиват за кратък период от време, а десетки други развиват тежки неврологични симптоми [21].

Новината достига националните медии.

Вестниците започват да публикуват заглавия за „лудите газове“ и „отровния бензин“. Общественият интерес нараства, а здравните власти са принудени да се намесят.

Научната общност също реагира.

Една от най-острите критики идва от д-р Алис Хамилтън (Alice Hamilton) – пионер в областта на трудовата медицина и индустриалната токсикология [22].

Тя предупреждава, че трагедиите в заводите може да са само първият сигнал за по-широк проблем.

Според нея основният въпрос не е дали работниците могат да бъдат защитени от високи концентрации на тетраетилово олово.

Основният въпрос е:

Какво ще се случи, когато милиони автомобили започнат ежедневно да разпръскват оловни частици в атмосферата?

Този въпрос звучи почти пророчески.

По това време никой не разполага с инструментите, необходими за измерване на глобалното натрупване на олово в околната среда. Не съществуват модерни епидемиологични изследвания, а концепцията за хронична нискодозова експозиция едва започва да се развива.

Въпреки това Хамилтън и други учени разбират нещо фундаментално:

оловото не е вещество, което изпълнява полезна биологична функция.

То е невротоксин.

И ако е опасно за работниците в завода, няма очевидна причина да бъде безвредно за населението извън него.

Историята можеше да приключи още тук.

След смъртта на работниците и общественото безпокойство производството на тетраетилово олово временно е спряно, а американските здравни власти започват разследване [23].

Но резултатът от това разследване ще определи химията на атмосферата за следващите шест десетилетия.

V. Разследването от 1925 г.: моментът, в който обществото е можело да каже „не“

До началото на 1925 г. ситуацията около тетраетиловото олово вече не може да бъде пренебрегвана. Смъртните случаи в производствените предприятия са широко отразени в медиите, а здравните власти получават все повече сигнали за потенциалната опасност на новата добавка към бензина [24].

Под натиска на общественото внимание Службата за обществено здраве на САЩ (U.S. Public Health Service) организира специална конференция във Вашингтон през май 1925 г. На нея присъстват представители на индустрията, лекари, токсиколози и държавни експерти [25].

На пръв поглед това изглежда като пример за отговорна реакция. Въпросът е поставен публично, събират се специалисти и започва официална оценка на риска.

Но още в самото начало става ясно, че има фундаментален проблем.

Всички участници са съгласни, че тетраетиловото олово е токсично.

По този въпрос практически няма спор.

Истинският дебат е друг:

Дали количеството олово, което ще бъде изпускано от милиони автомобили, е достатъчно малко, за да бъде безопасно?

Това е въпрос, на който през 1925 г. никой не може да даде категоричен отговор.

Причината е проста.

Не съществуват дългосрочни изследвания.

Не съществуват епидемиологични данни.

Не съществуват методи за проследяване на натрупването на олово в атмосферата в глобален мащаб.

С други думи:

общественото здраве е изправено пред технология, чиито потенциални последици могат да се проявят едва десетилетия по-късно.

Точно тук се оформят две противоположни позиции.

Представителите на индустрията твърдят, че концентрациите на олово във въздуха ще бъдат твърде ниски, за да представляват риск. Според тях наблюдаваните отравяния са резултат от специфични условия в производствените предприятия и не могат да бъдат използвани за прогнозиране на риска за населението като цяло [26].

Критиците, сред които Алис Хамилтън и други специалисти по индустриална медицина, възразяват, че липсата на доказателства за вреда не е доказателство за безопасност.

Те поставят един изключително важен въпрос:

Какво ще стане, ако оловото започне постепенно да се натрупва в околната среда?

По същество това е ранен вариант на принципа на предпазливостта, който днес е широко използван в общественото здраве и екологичната политика.

Въпреки опасенията, официалното заключение на комисията е предпазливо, но благоприятно за индустрията.

Не са открити достатъчно доказателства, които да оправдаят пълна забрана на тетраетиловото олово [27].

Важно е да се подчертае една често пропускана подробност.

Комисията не обявява веществото за безопасно.

Тя по същество заявява:

„Нямаме достатъчно данни, за да докажем, че то е опасно при условията на употреба.“

Тази разлика изглежда малка.

Исторически обаче тя се оказва огромна.

Защото през следващите десетилетия липсата на доказателства за вреда постепенно започва да се възприема като доказателство за безопасност.

Производството се възобновява.

Продажбите на Ethyl бензин нарастват.

Автомобилният пазар експлодира.

А заедно с него започва и най-мащабното разпръскване на олово в атмосферата, което човечеството някога е осъществявало.

От гледна точка на историята това решение е особено поучително.

Не защото участниците са били некомпетентни или злонамерени.

А защото показва колко трудно е да се оцени рискът от технология, чиито последствия се развиват бавно, невидимо и в мащаб, който никой не е способен да измери в момента на вземане на решението.

През 1925 г. обществото действително стои на кръстопът.

Но пътят, който избира, ще стане напълно видим едва след няколко поколения.

VI. Светът започва да диша олово

След решението от 1925 г. пред тетраетиловото олово вече няма сериозни регулаторни пречки. Производството се разширява, автомобилният парк расте с безпрецедентни темпове, а Ethyl Corporation активно популяризира новото гориво като символ на модерния технологичен прогрес [28].

От гледна точка на автомобилната индустрия резултатите са впечатляващи. Двигателите стават по-мощни, по-ефективни и по-надеждни. Бензинът с добавено тетраетилово олово постепенно се превръща в стандарт не само в Съединените щати, но и в голяма част от света.

Това, което остава почти незабелязано, е един фундаментален химичен факт.

Оловото не изчезва.

Всеки път когато двигателят изгаря горивото, съдържащото се в него тетраетилово олово преминава през серия химични реакции. В крайна сметка се образуват фини частици неорганични оловни съединения, които се изхвърлят през ауспуха в атмосферата [29].

На практика автомобилите се превръщат в мобилни източници на метално замърсяване.

В началото никой не осъзнава реалния мащаб на явлението. Един автомобил отделя относително малко количество олово. Но когато броят на автомобилите започва да се измерва в милиони, а по-късно и в стотици милиони, ефектът се натрупва.

Десетилетие след десетилетие огромни количества олово се разпръскват в околната среда.

Частиците се отлагат:

• върху улиците;
• върху сградите;
• върху почвата;
• върху земеделските площи;
• във водните басейни.

Особено силно е замърсяването около натоварените пътни артерии и в големите градски центрове [30].

По това време вниманието на обществото е насочено основно към видимите замърсители – дима, саждите и характерния смог на индустриалните градове. Оловото обаче е различно.

То е невидимо.

Няма мирис.

Няма цвят.

Не предизвиква незабавни симптоми при ниски концентрации.

Именно това го прави толкова коварен замърсител.

Постепенно оловните частици се превръщат в постоянен компонент на градската среда. Децата са особено уязвими. Те играят върху замърсени почви, вдишват праха и неволно поглъщат частици чрез обичайното за ранната възраст поставяне на предмети и ръце в устата [31].

Десетилетия по-късно анализите ще покажат, че в много големи градове концентрациите на олово в почвата следват почти идеално разпределението на автомобилния трафик.

Колкото повече автомобили са преминавали през даден район, толкова повече олово се е натрупвало в околната среда.

Но през 30-те, 40-те и 50-те години това все още не е очевидно.

За повечето хора автомобилът е символ на свобода, икономически растеж и модерност.

Малцина се замислят, че заедно с изгорелите газове всяко пътуване оставя след себе си микроскопични количества от един от най-известните невротоксини в човешката история.

Най-интересното е, че по това време никой все още не знае колко дълбоко е проникнало това замърсяване.

За да бъде разкрит истинският му мащаб, ще е необходим учен, който първоначално изобщо не търси олово.

Той се опитва да отговори на съвсем различен въпрос:

Колко е стара Земята?

VII. Клеър Патерсън и случайното откриване на глобалното оловно замърсяване

През първата половина на XX век възрастта на Земята все още е предмет на сериозни научни спорове. Съществуват различни оценки, но липсват достатъчно прецизни методи за получаване на надежден резултат.

Младият геохимик Клеър Камерън Патерсън (Clair Cameron Patterson) решава да използва един сравнително нов подход – радиометрично датиране чрез изотопите на урана и оловото [32].

Идеята е елегантна.

Някои изотопи на урана са радиоактивни и постепенно се разпадат до стабилни изотопи на оловото.

Например:

• U-238 → Pb-206
• U-235 → Pb-207

Тъй като скоростта на този разпад е известна, съотношението между урановите и оловните изотопи може да се използва като своеобразен геоложки часовник.

На теория задачата изглежда сравнително проста.

На практика се оказва кошмар.

Патерсън непрекъснато получава противоречиви резултати.

Пробите му са замърсени.

И колкото по-прецизни стават измерванията, толкова по-очевиден става проблемът.

Оловото е навсякъде.

То присъства:

• във въздуха;
• в лабораторния прах;
• върху инструментите;
• върху дрехите;
• върху човешката кожа.

За един геохимик това е огромен проблем.

Когато се опитваш да измериш следи от олово в древни скали, дори минимално замърсяване може да изкриви резултатите.

Патерсън стига до революционно решение.

Той създава една от първите свръхчисти лаборатории (clean room) в историята на науката [33].

Въздухът се филтрира.

Прахът се контролира.

Инструментите се почистват по специални процедури.

Днес това изглежда стандартно, но през 50-те години е истинска революция.

След години работа Патерсън успява да анализира метеорита Canyon Diablo, който се смята за формиран приблизително по същото време като Земята.

През 1956 г. публикува резултат, който и днес остава забележително точен:

Възрастта на Земята е приблизително 4,55 милиарда години [34].

Това откритие само по себе си е достатъчно, за да осигури място на Патерсън в историята на науката.

Но най-интересното тепърва предстои.

Докато работи върху своите анализи, той започва да забелязва нещо необичайно.

Съвременните проби съдържат много повече олово, отколкото би трябвало.

За да провери това, той започва да сравнява различни източници.

Изследва:

• дълбоководни седименти;
• ледени ядра от Гренландия;
• древни геоложки образци;
• съвременна морска вода.

Резултатите са шокиращи.

Оказва се, че нивата на олово в съвременната среда са многократно по-високи от естествените фонови стойности [35].

Ледените ядра от Гренландия действат като своеобразен архив на атмосферата.

Всяка година снегът улавя частици от въздуха и ги запечатва в ледовете.

Когато Патерсън анализира тези слоеве, се появява ясна картина.

В продължение на хиляди години концентрациите на олово остават относително ниски.

След индустриалната революция започват да се покачват.

А през XX век настъпва истински взрив.

Патерсън стига до заключение, което по онова време звучи почти невероятно:

човечеството е увеличило количеството олово в околната среда стотици пъти над естествените нива.

И най-големият източник не са мините.

Не са металургичните заводи.

Не са дори боите.

Основният виновник е оловният бензин.

Това е моментът, в който един учен, опитващ се да измери възрастта на Земята, неочаквано се превръща в най-опасния критик на една многомилиардна индустрия.

От този момент нататък Патерсън вече не води битка само с аналитичната химия.

Той започва битка срещу една от най-влиятелните индустриални системи на XX век.

VIII. Войната срещу Клеър Патерсън: когато науката започва да пречи на бизнеса

След като установява, че нивата на олово в съвременната околна среда са многократно по-високи от естествените стойности, Клеър Патерсън започва да публикува своите резултати и публично да предупреждава за възможните последици от хроничната експозиция на олово [36].

По онова време това е изключително неудобно заключение.

Оловният бензин вече е навсякъде.

Автомобилната индустрия разчита на него.

Петролната индустрия разчита на него.

Милиарди долари са инвестирани в производството и разпространението му.

В продължение на десетилетия официалната позиция е, че количествата олово, изпускани от автомобилите, са твърде ниски, за да представляват значим риск за общественото здраве.

Данните на Патерсън поставят това твърдение под въпрос.

Именно тогава започва конфликтът.

Патерсън все по-често критикува индустриално финансираните изследвания, които според него подценяват мащаба на проблема. Той твърди, че много от публикуваните оценки сравняват населението не с естествени фонови нива на олово, а с вече замърсена среда. По този начин реалният размер на антропогенното замърсяване остава скрит [37].

Особено остри са сблъсъците му с учени и консултанти, свързани с Ethyl Corporation и производителите на оловни добавки.

Патерсън започва да задава един фундаментален въпрос:

Ако оловото е токсично и няма известна полезна биологична функция в човешкия организъм, защо приемаме увеличаването на експозицията му за нормално?

Този въпрос изглежда прост.

Но последствията от него са огромни.

Според редица исторически източници през следващите години Патерсън постепенно губи достъп до някои научни комисии и консултативни структури, в които преди това е участвал [38].

Някои негови колеги започват да го възприемат като активист.

Други смятат, че преувеличава риска.

Но самият Патерсън остава последователен в една позиция:

науката трябва да измерва реалността такава, каквато е, независимо дали резултатите са удобни.

През 60-те и 70-те години доказателствата започват да се натрупват.

Все повече изследвания показват, че дори сравнително ниски концентрации на олово могат да окажат влияние върху нервната система, особено при децата [39].

Това е ключов момент.

Дълго време токсикологията е фокусирана основно върху острите отравяния.

Ако човек не проявява очевидни симптоми, често се приема, че експозицията е безопасна.

Оловото променя този начин на мислене.

Постепенно става ясно, че едно вещество може да не причинява незабавна болест или смърт и въпреки това да оказва измеримо влияние върху развитието на мозъка.

Точно тук се появява една от най-важните идеи в съвременната токсикология:

липсата на остро отравяне не означава липса на вреда.

През следващите десетилетия независими изследвания потвърждават все повече от опасенията на Патерсън.

Нивата на олово в кръвта на населението започват да се измерват систематично.

Става ясно, че експозицията е далеч по-разпространена, отколкото мнозина са предполагали.

Това постепенно променя и обществените нагласи.

Вече не става въпрос само за работници в заводите или за редки случаи на тежко отравяне.

Става въпрос за милиони деца.

За милиони развиващи се мозъци.

За милиони хора, които никога не са избирали да участват в този експеримент.

С времето Патерсън е реабилитиран от историята.

Днес той е запомнен не само като човека, определил възрастта на Земята, но и като един от учените, които помагат да бъде разкрито едно от най-мащабните замърсявания на XX век.

Неговата история е напомняне, че понякога най-важната роля на науката не е да създава нови технологии.

Понякога най-важната ѝ роля е да постави под въпрос технологии, които вече сме приели за даденост.

IX. Как оловото уврежда мозъка: когато един токсин се представя за калций

За да разберем защо оловото е толкова опасно за нервната система, първо трябва да разгледаме ролята на един от най-важните йони в човешкия организъм – калция (Ca²⁺).

Обикновено хората свързват калция предимно с костите и зъбите. В действителност неговата функция е много по-широка. Калциевите йони участват в огромен брой клетъчни процеси и играят ролята на универсални вътреклетъчни сигнални молекули [40].

В нервната система калцият участва в:

• освобождаването на невротрансмитери;
• формирането на нови синапси;
• обучението и паметта;
• развитието на невронните мрежи;
• регулацията на генната експресия;
• контрола на клетъчната възбудимост.

На практика голяма част от комуникацията между невроните зависи от прецизно регулирани промени в концентрацията на Ca²⁺.

Именно тук се появява проблемът.

Оловният йон (Pb²⁺) носи същия положителен заряд като калциевия йон.

И макар двата йона да не са идентични, те си приличат достатъчно, за да може оловото да взаимодейства с множество белтъци, които нормално разпознават калция [41].

Това е една от причините токсичността на оловото да е толкова коварна.

То не атакува организма отвън.

То се намесва в системи, които вече съществуват.

Може да се каже, че оловото действа като молекулярен измамник.

Нарушаване на синаптичната комуникация

Когато електрическият импулс достигне края на неврона, настъпва отваряне на волтаж-зависими калциеви канали.

Калциевите йони навлизат в клетката и задействат освобождаването на невротрансмитери в синаптичната цепка [42].

Този процес е изключително прецизен.

Дори малки промени в концентрацията на калций могат да окажат влияние върху ефективността на нервната комуникация.

Оловото може да наруши тази система по няколко начина:

• конкурира се с калция за свързване към белтъци;
• променя функцията на калциевите канали;
• нарушава освобождаването на невротрансмитери;
• променя вътреклетъчната сигнализация.

Резултатът е по-фина, но хронична дисрегулация на невронната комуникация.

NMDA рецепторите – особено уязвима мишена

Една от най-важните цели на оловото в развиващия се мозък са NMDA рецепторите [43].

Тези рецептори участват в:

• обучението;
• паметта;
• синаптичната пластичност;
• формирането на невронни връзки по време на развитието.

Синаптичната пластичност представлява способността на мозъка да променя силата на връзките между невроните.

Това е фундаменталният механизъм зад ученето.

Оловото потиска нормалната функция на NMDA рецепторите.

В резултат:

• образуването на нови невронни връзки се нарушава;
• развитието на мозъчните мрежи се забавя;
• когнитивните функции могат да бъдат засегнати трайно.

Защо децата са много по-уязвими

При възрастния мозък голяма част от невронните вериги вече са изградени.

При децата ситуацията е различна.

Мозъкът е в период на интензивно развитие.

Всяка секунда се формират хиляди нови синаптични връзки.

Това означава, че всяко нарушение в сигналните системи може да има много по-сериозни последствия [44].

Освен това децата:

• абсорбират по-ефективно оловото от гастроинтестиналния тракт;
• имат по-незряла кръвно-мозъчна бариера;
• са изложени на по-висок риск от контакт със замърсена почва и прах.

Така една и съща експозиция може да бъде значително по-вредна за дете, отколкото за възрастен човек.

От молекулата до поведението

Това е може би най-важният извод.

Когато говорим за олово, не става дума само за токсичност в класическия смисъл.

Не става дума единствено за загиващи клетки или остро отравяне.

Става дума за нарушаване на процесите, чрез които мозъкът се изгражда.

Промените започват на нивото на йони, рецептори и сигнални пътища.

Но крайните последствия могат да се проявят години по-късно под формата на:

• понижени когнитивни способности;
• нарушения на вниманието;
• проблеми с ученето;
• поведенчески промени;
• намален самоконтрол.

Това е една от причините съвременната токсикология да разглежда оловото не просто като токсин, а като мощен невроразвитиен токсикант.

Неговото въздействие не се измерва само с това дали човек оцелява.

Истинският въпрос е:

Какъв мозък се изгражда под въздействието на тази експозиция?

X. От йона до поведението: как оловото променя развитието на мозъка

След като разгледахме как оловният йон (Pb²⁺) нарушава калциевата сигнализация и функцията на NMDA рецепторите, следващият въпрос е логичен:

Как тези молекулярни нарушения се превръщат в измерими промени в интелекта, поведението и способността за самоконтрол?

Отговорът се крие в начина, по който се развива човешкият мозък.

Префронталната кора – центърът на самоконтрола

Сред всички области на мозъка една е особено важна за поведението на човека – префронталната кора (prefrontal cortex).

Тя е разположена в предната част на челните дялове и участва в едни от най-сложните когнитивни функции:

• планиране;
• вземане на решения;
• оценка на последствията;
• потискане на импулсите;
• концентрация;
• социално поведение.

Префронталната кора е една от последните структури, които достигат пълна зрялост. Нейното развитие продължава не само през детството, но и през юношеството, като при някои хора завършва едва в третото десетилетие от живота [45].

Това продължително развитие има предимства – позволява обучение и адаптация към средата.

Но има и цена.

Колкото по-дълго една структура се развива, толкова по-дълго остава уязвима към външни въздействия.

Създаване и „подрязване“ на невронните връзки

Развиващият се мозък не се изгражда по начин, който човек би очаквал.

Той не създава точно толкова връзки, колкото са необходими.

Напротив.

В ранното развитие мозъкът произвежда огромен излишък от синаптични връзки.

След това започва процес, известен като синаптично подрязване (synaptic pruning) [46].

Невронните връзки, които се използват често, се запазват и укрепват.

Тези, които не участват активно в нервните мрежи, постепенно се елиминират.

Това е един от най-важните механизми за съзряване на мозъка.

На практика мозъкът се моделира от опита.

Той непрекъснато решава кои връзки са полезни и кои не.

Именно тук NMDA рецепторите играят ключова роля.

Те участват в механизма, чрез който невроните „разбират“ кои връзки трябва да бъдат запазени.

Когато оловото нарушава тяхната функция, процесът на изграждане и оптимизиране на невронните мрежи може да бъде компрометиран [47].

Допаминовата система и контролът на поведението

Последиците не се ограничават до ученето и паметта.

Изследванията показват, че оловото влияе и върху допаминовата сигнализация [48].

Допаминът често се нарича „невротрансмитер на удоволствието“, но това описание е твърде опростено.

В действителност той участва в:

• мотивацията;
• възнаграждението;
• ученето;
• оценката на риска;
• контрола на поведението.

Нарушенията в допаминовите системи могат да доведат до:

• повишена импулсивност;
• понижена способност за отлагане на удовлетворението;
• проблеми с концентрацията;
• поведенчески нарушения.

Тук започва да се оформя връзката между молекулярната токсикология и реалното поведение на човека.

IQ и когнитивни способности

През последните десетилетия множество епидемиологични проучвания показват, че съществува връзка между експозицията на олово в детска възраст и понижените резултати при когнитивни тестове [49].

Особено важно е едно наблюдение.

Първоначално учените предполагат, че вредата настъпва само над определен праг.

Но постепенно става ясно, че зависимостта е много по-сложна.

Дори сравнително ниски концентрации на олово в кръвта могат да бъдат свързани със статистически измерими промени в интелектуалното развитие.

Това води до фундаментална промяна в общественото здраве.

Вместо да се търси „безопасна“ концентрация, започва да се налага идеята, че при децата не съществува напълно безопасно ниво на експозиция [50].

От неврон към общество

Това е може би най-неудобният извод от цялата история.

Когато говорим за олово, не става дума за внезапни отравяния или драматични клинични картини.

Става дума за малки промени.

Промени в силата на синапсите.

Промени в развитието на префронталната кора.

Промени в способността за концентрация и самоконтрол.

На нивото на отделния човек тези ефекти често са трудно забележими.

Но когато милиони деца са изложени на една и съща среда, дори малките ефекти могат да придобият значение на популационно ниво.

Именно тук се появява въпросът, който десетилетия по-късно ще предизвика оживени научни дебати:

Възможно ли е хроничната експозиция на олово да е повлияла не само интелекта на цели поколения, но и тяхното поведение?

Това е въпросът, който стои в основата на така наречената „хипотеза за оловото и престъпността“ – една от най-провокативните идеи в съвременната екологична епидемиология.

XI. Хипотезата за оловото и престъпността: може ли един невротоксин да промени поведението на цяло поколение?

През 90-те години криминолозите и социолозите се сблъскват с любопитен феномен.

В много развити държави престъпността започва да намалява.

Особено в Съединените щати спадът е впечатляващ.

След десетилетия на растящи нива на насилие и убийства през 60-те, 70-те и 80-те години, статистиката внезапно започва да се обръща [51].

Появяват се множество обяснения:

• по-ефективна полиция;
• демографски промени;
• икономически фактори;
• промени в законодателството;
• увеличен брой лишени от свобода.

Всяко от тях обяснява част от картината.

Но някои изследователи забелязват нещо необичайно.

Кривата на престъпността изглежда следва кривата на експозицията на олово.

Само че с приблизително 20 години закъснение.

Наблюдението

Пикът на използването на оловен бензин в САЩ е през 60-те и началото на 70-те години.

Пикът на насилствената престъпност настъпва приблизително две десетилетия по-късно.

След това:

• оловният бензин постепенно се премахва;
• нивата на олово в кръвта на децата спадат;
• около 20 години по-късно започва спад и в престъпността [52].

Това наблюдение кара някои учени да поставят провокативна хипотеза:

децата, изложени на олово през ранното развитие, може да имат по-висок риск от поведенчески нарушения като възрастни.

Биологичната логика

Интересното е, че идеята не възниква първо от статистиката.

Тя възниква от невробиологията.

Вече знаем, че оловото засяга:

• префронталната кора;
• допаминовите системи;
• изпълнителните функции;
• контрола на импулсите.

Същите мозъчни системи участват в:

• самоконтрола;
• способността за планиране;
• потискането на агресивни импулси;
• оценката на последствията от собствените действия [53].

Следователно биологичният механизъм е поне теоретично правдоподобен.

Ако даден токсин влияе върху развитието на тези структури, е възможно това да има поведенчески последствия години по-късно.

Изследванията

През 1996 г. икономистът Рик Невин публикува анализ, който привлича значително внимание [54].

Той сравнява:

• историческото потребление на оловен бензин;
• нивата на престъпност в различни периоди.

Резултатът е изненадващо силна корелация.

По-късно подобни зависимости са докладвани и в:

• САЩ;
• Австралия;
• Канада;
• Великобритания;
• Нова Зеландия;
• някои европейски държави [55].

На места се наблюдава впечатляващо съвпадение между:

експозицията на олово в детството

и

нивото на престъпност приблизително две десетилетия по-късно.

Важно уточнение: корелация ≠ причинност

Тук трябва да бъдем особено внимателни.

Фактът, че две криви се движат заедно, не доказва автоматично причинно-следствена връзка.

Това е един от най-често нарушаваните принципи в науката.

Възможно е едновременно да действат множество фактори:

• икономика;
• образование;
• социални политики;
• демография;
• полицейски практики;
• културни промени.

Поради тази причина голяма част от научната общност разглежда хипотезата за оловото като важен фактор, но не и като единствено обяснение за динамиката на престъпността [56].

Какво е консенсусното становище днес?

Днес повечето специалисти са съгласни по няколко точки.

Първо:

✔️ оловото влияе върху развитието на мозъка.

Второ:

✔️ оловото е свързано с нарушения в изпълнителните функции и контрола на импулсите.

Трето:

✔️ съществуват сериозни епидемиологични данни за връзка между ранната експозиция и поведенчески проблеми.

Това, което остава предмет на дебат, е точният размер на ефекта на популационно ниво.

С други думи:

никой сериозен учен днес не твърди, че оловото е единствената причина за престъпността.

Но все повече данни показват, че то вероятно е било един от факторите, които са повлияли върху поведението на цели поколения.

Един неудобен извод

Ако тази връзка е поне частично вярна, последствията са дълбоки.

Тогава историята на оловния бензин вече не е просто история за замърсяване.

Тя става история за това как едно инженерно решение може не само да промени химията на атмосферата, но и да повлияе върху развитието на милиони човешки мозъци.

Не чрез драматични отравяния.

Не чрез масови заболявания.

А чрез малки, почти незабележими промени в начина, по който се изграждат невронните мрежи.

Именно това прави случая толкова поучителен.

Защото понякога най-големите последствия не са тези, които виждаме веднага.

А тези, които се проявяват едва след едно поколение.

XII. Големият естествен експеримент: какво се случва, когато оловният бензин изчезва?

В науката рядко е възможно да се проведе идеален експеримент върху цяла популация. Не можем съзнателно да изложим милиони хора на токсично вещество и след това да наблюдаваме последствията.

Понякога обаче историята сама създава условия за своеобразен естествен експеримент.

Такъв е случаят с оловния бензин.

След натрупването на все повече доказателства за вредното въздействие на оловото върху нервната система, през 70-те години започва постепенното му премахване от автомобилните горива. В Съединените щати този процес стартира през 1973 г., а през следващите десетилетия подобни мерки се въвеждат в голяма част от света [57].

Причината първоначално не е свързана единствено с общественото здраве.

Новите каталитични конвертори, използвани за намаляване на автомобилните емисии, се повреждат от оловото. Това ускорява прехода към безоловен бензин и създава условия за драматична промяна в експозицията на населението [58].

Тук се случва нещо изключително важно.

За първи път от десетилетия потокът от олово към атмосферата започва да намалява.

Автомобилите постепенно престават да бъдат постоянен източник на метално замърсяване.

Ако оловният бензин действително е основният фактор за повишените нива на олово в организма, трябва да се наблюдава и намаляване на концентрациите в човешката популация.

Точно това показват данните.

Спадът в кръвните нива на олово

Едно от най-впечатляващите наблюдения идва от американската програма NHANES (National Health and Nutrition Examination Survey), която проследява здравните показатели на населението [59].

Между края на 70-те и началото на 90-те години средната концентрация на олово в кръвта при американските деца намалява с повече от 80–90%.

Този спад се случва в относително кратък период от време.

И най-важното:

той следва почти паралелно намаляването на употребата на оловен бензин.

Това е изключително силно доказателство за причинно-следствена връзка.

Когато основният източник на експозиция изчезва, биологичният маркер също намалява.

Един от най-големите успехи на общественото здраве

Днес много експерти определят премахването на оловото от бензина като едно от най-значимите постижения в историята на общественото здраве [60].

Причината е проста.

Ползата не се измерва само в предотвратени случаи на остро отравяне.

Тя се измерва в:

• по-ниска експозиция на милиони деца;
• намалено неврологично увреждане;
• подобрено когнитивно развитие;
• по-нисък риск от множество дългосрочни здравни последствия.

Това е пример как една регулаторна промяна може да доведе до измерим ефект върху здравето на цели поколения.

Какво научи токсикологията?

Историята на оловния бензин променя и самата наука за токсичността.

В продължение на десетилетия се приема, че опасността идва основно от високите дози.

Оловото показва нещо различно.

Едно вещество може:

• да не предизвиква остри симптоми;
• да не води до непосредствена болест;
• да не причинява внезапна смърт;

и въпреки това да има значими последствия върху развитието на организма.

Така постепенно се оформя концепцията за невроразвитиен токсикант – вещество, което може да променя развитието на мозъка дори при относително ниски нива на експозиция [61].

Поглед назад

Когато през 1925 г. Алис Хамилтън предупреждава, че обществото може да плаща висока цена за използването на тетраетилово олово, тя няма достъп до съвременните аналитични методи, невроизобразяващи техники или големи епидемиологични проучвания.

Но основният ѝ въпрос остава валиден:

Какво се случва, когато ежедневно разпръскваме невротоксин в околната среда?

На този въпрос науката започва да дава по-пълен отговор едва след половин век.

И този отговор се оказва достатъчно убедителен, за да доведе до постепенното премахване на оловния бензин по света.

XIII. Къде е оловото днес? Защо историята още не е приключила

На пръв поглед историята на оловния бензин изглежда завършена.

Оловото е премахнато от горивата.

Нивата му в кръвта на населението са спаднали драматично.

Автомобилите вече не разпръскват ежедневно тонове метални частици в атмосферата.

Изглежда, че проблемът е решен.

Но реалността е по-сложна.

Оловото не изчезва

Една от най-важните особености на тежките метали е, че те не се разграждат.

За разлика от много органични замърсители, оловото не може да бъде „разбито“ на по-безопасни компоненти чрез биологични или химични процеси.

То е химичен елемент.

Следователно всеки атом олово, изхвърлен от автомобилите през XX век, продължава да съществува и днес.

Разликата е единствено в това къде се намира.

През десетилетията на масово използване на оловен бензин огромни количества олово се натрупват в:

• градските почви;
• седиментите;
• праха;
• крайпътните зони;
• индустриалните терени.

След прекратяване на емисиите тези натрупвания не изчезват.

Те остават като своеобразен геохимичен архив на индустриалната епоха [62].

Градовете като резервоари на миналото

Изследванията показват, че в много стари градски райони концентрацията на олово в почвата и днес е значително по-висока от естествените фонови стойности [63].

Особено характерни са зоните:

• около натоварени пътни артерии;
• около стари индустриални предприятия;
• в квартали с интензивен автомобилен трафик през втората половина на XX век.

Тези почви не представляват непременно непосредствена опасност за възрастните хора.

Но при определени условия – например строителни дейности, прашни периоди или игра на деца върху замърсени терени – част от натрупаното олово може отново да попадне в околната среда.

Старите бои и водопроводи

Оловният бензин не е единственият исторически източник на експозиция.

В много държави през десетилетията широко се използват:

• оловни бои;
• оловни водопроводни тръби;
• спойки, съдържащи олово;
• различни индустриални продукти.

Поради това и днес се регистрират локални случаи на експозиция, особено в стари сгради и инфраструктурни системи [64].

Случаят във Флинт, Мичиган, например показва колко лесно един проблем, смятан за решен, може да се появи отново при неподходящо управление на водоснабдителната система [65].

Най-важният урок

Историята на оловния бензин е много повече от история за един токсичен метал.

Тя е урок за начина, по който обществото оценява риска.

През 20-те години на XX век вниманието е насочено към непосредствената полза:

• по-мощни двигатели;
• по-добра ефективност;
• икономически растеж.

Потенциалните рискове изглеждат далечни, неясни и трудно измерими.

Десетилетия по-късно става ясно, че именно тези дългосрочни последствия са най-важни.

Това е урок, който остава актуален и днес.

Независимо дали става дума за PFAS, микропластмаси, нови химични вещества или бъдещи технологии, историята на оловото ни напомня, че:

липсата на незабавна вреда не е доказателство за безопасност.

Поглед към бъдещето

Когато погледнем назад, е лесно да видим грешките на миналото.

Много по-трудно е да разпознаем собствените си слепи петна в настоящето.

Хората от 1925 г. не са смятали, че участват в глобален токсикологичен експеримент.

Те са вярвали, че използват модерна технология.

Точно затова историята на оловния бензин остава толкова важна.

Не защото ни разказва какво се е случило преди сто години.

А защото ни напомня, че същият въпрос стои пред всяко поколение:

Кои са технологиите, които днес приемаме за безопасни, но чиито истински последствия ще разберем едва след десетилетия?

Това е въпрос без окончателен отговор.

Но именно затова науката съществува – не само за да създава нови решения, а и за да проверява дали цената им не е по-висока, отколкото сме предполагали.

References

[1] Needleman HL. The removal of lead from gasoline: historical and personal reflections. Environmental Research. 2000;84(1):20–35.

[2] Nriagu JO. Saturnine gout among Roman aristocrats: did lead poisoning contribute to the fall of the Empire? New England Journal of Medicine. 1983;308(11):660–663.

[3] Markowitz G, Rosner D. Deceit and Denial: The Deadly Politics of Industrial Pollution. University of California Press; 2002.

[4] Lanphear BP et al. Low-level environmental lead exposure and children’s intellectual function: an international pooled analysis. Environmental Health Perspectives. 2005;113(7):894–899.

[5] Centers for Disease Control and Prevention (CDC). Blood Lead Reference Value and Childhood Lead Exposure.

[6] World Health Organization (WHO). Lead poisoning and health. Fact Sheet.

[7] Heywood JB. Internal Combustion Engine Fundamentals. McGraw-Hill; 1988.

[8] Stone R. Introduction to Internal Combustion Engines. 4th ed. Palgrave Macmillan; 2012.

[9] Pulkrabek WW. Engineering Fundamentals of the Internal Combustion Engine. Pearson; 2004.

[10] Taylor CF. The Internal-Combustion Engine in Theory and Practice. MIT Press; 1985.

[11] Kovarik W. Henry Ford, Charles Kettering and the “Fuel of the Future”. Automotive History Review. 1998.

[12] McNeill JR. Something New Under the Sun: An Environmental History of the Twentieth-Century World. W.W. Norton & Company; 2000.

[13] Kettering CE. Historical records of General Motors Research Laboratories.

[14] Kovarik W. Ethyl-leaded gasoline: How a classic occupational disease became an international public health disaster. International Journal of Occupational and Environmental Health. 2005;11(4):384–397.

[15] Needleman HL. The removal of lead from gasoline: historical and personal reflections. Environmental Research. 2000;84(1):20–35.

[16] Nriagu JO. Lead and Lead Poisoning in Antiquity. Wiley; 1983.

[17] Rosner D, Markowitz G. Deceit and Denial: The Deadly Politics of Industrial Pollution. University of California Press; 2002.

[18] Kitman JL. The Secret History of Lead. The Nation. 2000.

[19] Kovarik W. Ethyl-leaded gasoline: How a classic occupational disease became an international public health disaster. Int J Occup Environ Health. 2005;11(4):384–397.

[20] Kitman JL. The Secret History of Lead. The Nation. 2000.

[21] Needleman HL. The removal of lead from gasoline: historical and personal reflections. Environmental Research. 2000;84(1):20–35.

[22] Hamilton A. Exploring the Dangerous Trades. Little, Brown and Company; 1943.

[23] Rosner D, Markowitz G. Deceit and Denial: The Deadly Politics of Industrial Pollution. University of California Press; 2002.

[24] Needleman HL. The removal of lead from gasoline: historical and personal reflections. Environmental Research. 2000;84(1):20–35.

[25] U.S. Public Health Service. Proceedings of the Conference on Tetraethyl Lead. Washington, D.C., 1925.

[26] Kovarik W. Ethyl-leaded gasoline: How a classic occupational disease became an international public health disaster. Int J Occup Environ Health. 2005;11(4):384–397.

[27] Rosner D, Markowitz G. Deceit and Denial: The Deadly Politics of Industrial Pollution. University of California Press; 2002.

[28] Kovarik W. Ethyl-leaded gasoline: How a classic occupational disease became an international public health disaster. Int J Occup Environ Health. 2005;11(4):384–397.

[29] Nriagu JO. The rise and fall of leaded gasoline. Science of the Total Environment. 1990;92:13–28.

[30] Mielke HW, Zahran S. The urban rise and fall of lead: Levels and hazards in U.S. cities. Environment International. 2012;43:48–55.

[31] Lanphear BP et al. Low-level environmental lead exposure and children’s intellectual function. Environmental Health Perspectives. 2005;113(7):894–899.

[32] Patterson CC. Age of meteorites and the Earth. Geochimica et Cosmochimica Acta. 1956;10:230–237.

[33] Patterson CC. Contaminated and natural lead environments of man. Archives of Environmental Health. 1965;11(3):344–360.

[34] Dalrymple GB. The Age of the Earth. Stanford University Press; 1991.

[35] Patterson CC. Lead in Greenland snow. Geochimica et Cosmochimica Acta. 1965.

[36] Patterson CC. Contaminated and natural lead environments of man. Archives of Environmental Health. 1965;11(3):344–360.

[37] Needleman HL. The removal of lead from gasoline: historical and personal reflections. Environmental Research. 2000;84(1):20–35.

[38] Markowitz G, Rosner D. Deceit and Denial: The Deadly Politics of Industrial Pollution. University of California Press; 2002.

[39] Needleman HL et al. Deficits in psychologic and classroom performance of children with elevated dentine lead levels. New England Journal of Medicine. 1979;300(13):689–695.

[40] Berridge MJ, Bootman MD, Roderick HL. Calcium signalling: dynamics, homeostasis and remodelling. Nature Reviews Molecular Cell Biology. 2003.

[41] Flora G, Gupta D, Tiwari A. Toxicity of lead: a review with recent updates. Interdisciplinary Toxicology. 2012.

[42] Alberts B et al. Molecular Biology of the Cell. 6th Edition.

[43] Toscano CD, Guilarte TR. Lead neurotoxicity: from exposure to molecular effects. Brain Research Reviews. 2005.

[44] Lanphear BP et al. Low-level environmental lead exposure and children’s intellectual function. Environmental Health Perspectives. 2005.

[45] Casey BJ, Tottenham N, Liston C, Durston S. Imaging the developing brain. Trends in Cognitive Sciences. 2005.

[46] Huttenlocher PR, Dabholkar AS. Regional differences in synaptogenesis in human cerebral cortex. Journal of Comparative Neurology. 1997.

[47] Toscano CD, Guilarte TR. Lead neurotoxicity: from exposure to molecular effects. Brain Research Reviews. 2005.

[48] Cory-Slechta DA. Relationships between lead-induced learning impairments and changes in dopaminergic, cholinergic and glutamatergic neurotransmitter system functions. Annual Review of Pharmacology and Toxicology. 1995.

[49] Lanphear BP et al. Low-level environmental lead exposure and children’s intellectual function. Environmental Health Perspectives. 2005.

[50] WHO. Lead poisoning and health. Fact Sheet.

[51] Blumstein A, Wallman J. The Crime Drop in America. Cambridge University Press.

[52] Nevin R. Lead exposure and crime. Environmental Research. 2000.

[53] Cecil KM et al. Decreased brain volume in adults with childhood lead exposure. PLoS Medicine. 2008.

[54] Nevin R. How lead exposure relates to temporal changes in IQ, violent crime and unwed pregnancy. Environmental Research. 2000.

[55] Reyes JW. Environmental policy as social policy? The impact of childhood lead exposure on crime. The B.E. Journal of Economic Analysis & Policy. 2007.

[56] Taylor MP et al. The relationship between atmospheric lead emissions and aggressive crime. Environmental International. 2016.

[57] U.S. Environmental Protection Agency (EPA). History of Reducing Lead Exposure.

[58] Needleman HL. The removal of lead from gasoline: historical and personal reflections. Environmental Research. 2000.

[59] Pirkle JL et al. The decline in blood lead levels in the United States. JAMA. 1994.

[60] Centers for Disease Control and Prevention (CDC). Ten Great Public Health Achievements.

[61] Bellinger DC. Very low lead exposures and children’s neurodevelopment. Current Opinion in Pediatrics. 2008.

[62] Nriagu JO. The rise and fall of leaded gasoline. Science of the Total Environment. 1990.

[63] Mielke HW, Zahran S. The urban rise and fall of lead. Environment International. 2012.

[64] WHO. Lead poisoning and health.

[65] Hanna-Attisha M et al. Elevated blood lead levels in children associated with the Flint drinking water crisis. American Journal of Public Health. 2016.